събота, 5 ноември 2016 г.

За смъртта в живота и живота в смъртта

"В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце.

Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.

Тази сутрин я видях. Най-накрая, след изминалите нощи и дни на очакване. Беше също толкова красива, както когато излезе в петък вечерта. Също толкова красива, както когато се влюбих лудо в нея преди повече от 12 години. Разбира се, че съм съсипан от мъка. Отстъпвам ви тази малка победа, но тя ще е краткотрайна. Знам, че любимата ми ще е с нас всеки час, всеки ден и ще се намерим отново в рая на свободните души, в който вие никога няма да бъдете допуснати.

Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света. Сега няма да си губя повече времето с вас. Трябва да отида при Мелвил, който се буди от следобедния си сън. Той е едва на 17 месеца. Ще си изяде закуската, както всеки друг ден, после ще си играем, както всеки друг ден, и през целия си живот това малко момче ще ви вбесява, защото ще бъде щастлив и свободен човек. Защото не – няма да получите и неговата омраза."


Ако искате нещо, с което просто да убиете време и да се измъкнете от ежедневието - това не е вашата книга. Ако искате нещо, което да играе ролята на поредните розови очила - това не е вашата книга. Ако искате нещо различно от истина, болка и живот - това не е вашата книга.

13 Ноември. Франция. Викове, крясъци. Край. Всичко мълчи. Скърби тихо. Част от това всичко става и Антоан Лейри, авторът на „Няма да получите омразата ми“. В тази черна за света ноемврийска вечер загива жена му. В тази черна за света ноемврийска вечер един съпруг остава без жена, едно дете остава без своята майка. И тогава скръбта придобива вида на писмото, което прочетохте по-горе. И вече не е толкова тиха.

„Няма да получите омразата ми“ не е просто една тъжна история за баща и син, опитващи се да продължат живота си след загубата на жената в живота им. Това е Книгата. Всяка една дума в нея е закована на правилното място, като точен изстрел в сърцето.  Вместо кръв след прочита им обаче, от мен се стичаха сълзи без дори да осъзнавам, че плача. Може би защото всяка дума тихо крещеше мъката си в лицето ми. Може би защото се чувствах гола пред действителността, която тази книга държи в страниците си. Или може би, вероятно, със сигурност - защото душата ми се пречисти, след като погълнах всичко, което "Няма да получите омразата ми" носи в себе си.

Книгата на Антоан Лейри е книга за бащината грижа, за липсата на майчина такава, за надеждата, за поглъщащата мъка, за любовта и омразата... и за живота в смъртта и смъртта в живота. „Няма да получите омразата ми“ е катарзис за душата на всеки един човек, който се осмели да я прочете. В нея виждаме онова, което новините премълчават. Това, което ежедневниците изхвърлят, което не смятат за нужно. Виждаме жертвите на омразата, душите, които се налага да носят тъгата в себе си и да живеят с нея всеки ден. Отваряме очите си за това, което е по-важно от бройката на загиналите, а именно отнетото право на живот и щастие и на тях самите, и на близките им. Тази книга  е едно от нещата, които трябва обезателно да прочетем, за да нахраним съществото си. И ако е възможно - да спасим себе си от омразата. 

„Няма да получите омразата ми“ е най-силното и истинско нещо, до което се докоснах тази година. Усещам сълзите в очите си дори докато пиша тази публикация. Макар и те да напират, нещо друго си е тръгнало от мен – болката в сърцето ми. Книгата на Лейри е ударът, от който се нуждае всеки един от нас, за да изчисти мъглата от илюзии около себе си. Тези 80 страници изтръгнаха сърцето ми и ми го върнаха по-чисто, по-смирено, по-добро. И по-обичащо. 


Изредих всички причини, поради които „Няма да получите омразата ми“ не е вашата книга още в самото начало. Ако искате обаче да се върнете към себе си и да усетите, че някъде между всичко това във вас има и душа – вземете книгата на Лейри. Ще останете разбити и пречистени. Без омраза. Само с надежда и някоя друга паднала сълза *която на фона на болката, за която ще прочетете, е нищо*.

2 коментара:

  1. Невероятно ревю...написано по страшно емоционален и красив начин. Сега със сигурност искам да прочета книгата.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за думите! Книгата си заслужава да бъде прочетена. :)

      Изтриване